Ирак Истории: Отидох в Ирак — не за да доказвам нещо, а защото Вавилон все още е там

Багдад. Река Тигър. Шест сутринта. Рибар стоеше на носа на дървения си скиф и хвърляше мрежата си със същото точно движение, изобразено на асирийските релефи преди две хиляди години. От другата страна на реката улица „Мутанаби“ се пробуждаше — продавачи на книги разгъваха брезенти, подреждаха пожълтели томове по открити сергии. Чайната отсреща издигаше първата струйка въглищен дим за сутринта. От някакъв високоговорител по поречието на реката идваха сутрешните новини на арабски — иракският парламент обсъждаше някакъв законопроект, темпото на водещия бързо като човек, който се опитва да довърши изречение преди да започне постът през Рамазана. Само далечните изтребители и случайният гълъб, пресичащ небето, ти напомняха, че това не е древна месопотамска сутрин — това беше Ирак през 2026 г.

Не бях дошъл тук от героизъм. Не защото исках да „предизвикам“ страна, определена като опасна от западните медии. Беше, защото след едно-единствено търсене на „Ирак Световно първенство 2026“ екранът ми беше показал повече от предупреждения за пътуване — беше показал снимка на руините на Вавилон. Синьо остъклен лъв, на две хиляди и петстотин години, зад ограда от верижна мрежа в прашен двор, почти напълно сам. Мисълта ми в този момент: ако Вавилон все още е там, защо никой не отива?

Ирак се намира в Близкия изток, древна Месопотамия — „земята между две реки.“ Тигър и Ефрат се срещат тук, давайки началото на най-ранната човешка цивилизация: клинописното писмо, Кодекса на Хамурапи, Висящите градини. Войните и конфликтите от 2003 г. насам пренаписаха името на тази страна от „люлка на цивилизацията“ на „конфликтна зона.“ Но Лъвовете на Месопотамия — националният отбор на Ирак — ще представят тази страна на сцената на Световното първенство през 2026 г. За много хора, които никога не са търсили Ирак, футболът е първата причина да отворят тази врата.

Улица „Мутанаби“ е домакин на най-добрия книжен пазар в Багдад всеки петък. Подборът е разбъркана хронология: пожълтели стихосбирки до евтини учебници по английски, политически памфлети от ерата на Саддам до оръфани арабски преводи на Хари Потър. Собственик на книжарница — очила за четене, кацнали на носа му, пръсти посивели от десетилетия мастило и прах — ми заговори на английски: „По времето на Саддам книжарниците на тази улица бяха изгорени. По време на американската инвазия бяха изгорени отново. Но книгите не умряха и реката не се промени.“ Той посочи навън към Тигър: „Тази река е по-стара от всеки режим, който сме имали, взети заедно. Видяла е царете на Вавилон, поетите на Абасидската династия, британските танкове — и сега ни гледа нас.“

Руините на Вавилон са на около осемдесет и пет километра южно от Багдад, два часа път с кола. Но тези два часа минават през поне четири военни контролно-пропускателни пункта и участък от въздушно пространство, което американските дронове някога патрулираха усилено. При пристигането преброих две превозни средства на паркинга — едното на екскурзовода, а другото на служител на иракската служба за антики. Екскурзоводът, местен от област Вавилон на име Хасан, отвори тежката желязна порта на археологическия обект с непринудената лекота на човек, който отключва собствения си заден двор: „Не е туристически сезон — Вавилон никога не е в туристически сезон.“ Той посочи Портата на Ищар — нейните синьо остъклени тухли, драконите и биковете все още непокътнати — и каза: „Когато Навуходоносор II построи тази порта, Вавилон беше най-големият град на Земята. Сега — сега дори няма автобусна линия.“ В тона му нямаше самосъжаление. Просто констатация.

По-на север, Ербил, столицата на Регион Кюрдистан в Ирак, работи с напълно различно темпо и ниво на сигурност. Цитаделата — най-старото непрекъснато обитавано селище на Земята, никога не изоставяно в продължение на шест хиляди години — се издига от центъра на града като гигантска пясъчно оцветена торта. Кюрдски студент ме заведе до любимата му сергия за кебап и между лакоми хапки ми разказа за последния гол на Аймен Хюсеин, отбелязан с глава срещу Оман. „Цялата чайна в Ербил подскочи едновременно — кюрди, араби, туркмени — имаше само една идентичност в онази стая.“ Той използва шишчето за кебап, за да нарисува формата на футболно игрище на масата, и написа две думи в средата: Ирак.

Месопотамските блата на юг — легендарното място на Райската градина — бяха последното и най-сюрреалистично нещо, което видях в Ирак. Плаващи тръстикови къщи, наречени мудхиф, се люлееха леко по водата. Водни биволи показваха над повърхността само ноздри и чифт извити рога. Лодкар, стоящ в кануто си машхуф, каза на прост английски: „Саддам веднъж се опита да пресуши всички тези блата — за да накаже блатните араби, които живееха тук. Водата изчезна за десет години. После дойдоха американците и водата се върна. Сега — водата спада, качва се, пак спада. Блатата са си все същите блата.“ Той потопи греблото си; пред нас ято бели птици се издигна. Не беше нужен коментар. Фактите сами носеха цялата тежест.

В последната ми вечер в Багдад се върнах в чайната на улица „Мутанаби“. Същото място, същата кана арабско кафе. На съседната маса млад мъж превеждаше последните новини за квалификациите на Ирак за Световното първенство от телефона си на приятелите си на арабски, думите „Мбапе“ и „Меси“ от време на време пробиваха — футболът е универсалният диалект. Докато пишех тези последни бележки, отвън прозвуча призивът за молитва. Тигър, невидим в тъмнината, сега беше само доловим — звукът на движеща се вода. Исках да събера всичко в едно-единствено изречение, но Хасан — екскурзоводът от Вавилон — вече го беше написал вместо мен, когато си тръгвах: „Знаете ли, по-малко от сто години след смъртта на Навуходоносор Вавилон беше празен. Но днешните пътеводители? Ирак получава един-единствен ред: Не пътувайте. Късметът на този град не е голям — историята му даде твърде величествена титла, а настоящето му даде твърде малка рецензия.“ Платих за кафето си. Подписах се в книгата за гости — въпреки че никой нямаше да я прочете.